Писма до утре: БОРИС КАРАДИМЧЕВ

Документален триптих
в памет
на маестро Борис Карадимчев

ЕПИЗОД 1: КРАЙЪГЪЛНИТЕ КАМЪНИ ПО ПЪТЯ
ЕПИЗОД 2: ДА ПОСЕЕШ СЕМЕНЦЕ
ЕПИЗОД 3: СЛЕДИТЕ ОСТАВАТ

автор и сценарист: Христина Симеонова
оператори: Ангел Спасов, Владислав Йорданов, Петър Петров, Калин Живков
монтаж:Цветелина Лямова - Ина
графичен дизайн: Диана Илигношева
документален проект на канал Дестинация БГ

Той създава музикалния шедьовър “Бяла тишина” тъкмо когато навлиза в Христовата възраст.
И кой знае.. може би точно това е моментът да напишеш Песента на живота си: във времето, когато си още достатъчно млад, за да носиш в себе си дързостта на търсача, и достатъчно зрял, за да имаш очи за лицето на мъдростта...
Но тази песен не остава единствения творчески връх в живота му....
Макар силата й да го съпътства като емблема през следващия половин век на активно композиране, за него тя не остава самотен Еверест; еднократно покорения голям връх, който след това единствено преразказваш...
Превръща се в стъпало към покоряването на следващи осемхилядници от музикално вдъхновение. Върхове от песни с имена като “Оставаме”, “Любовта без която не можем”, “Богатство”, “Нашият град”.. Песни, с които всички ние толкова силно сме се срастнали, че сякаш винаги са били част от живота ни.
Едва ли има българин, който да не е тананикал поне веднъж - като своя собствена - мелодия, родена най-напред в неговата глава. В музикалното въображение на Борето Карадимчев.
И едва ли е нужно друго, по-директно доказателство за това колко силно всъщност сме свързани всички - и познати, и непознати - от въздействието на онази магическа алхимия, която наричаме вдъхновение.
И да, Борис Карадимчев можеше да остане в заслужената слава на естрадните си и филмови шлагери и пак да има признанието на успял композитор.
Но той реши, че това не му е достатъчно, и усмихна милиони български хлапета и родители, подарявайки им “Тон бонбон”, “Смешка”, и музикални послания като “Има светлина” и “Да бъдем различни”.
И продължи да композира и след тях.
Остана влюбен в работата си до последния миг, преди да последва призива на Бялата тишина.
Съвсем ненадейно.
Толкова ненадейно, че дори не помаха за сбогом на онези, които с любов го наричаха: Боре. Маестро. Папа.
Сигурно за да не ги натъжава с буцата, която засяда в гърлото при сбогуване.
Сигурно защото е знаел, че дори когато си отиваме, направеното с любов остава.

свернуть