Имаше едно врабче, което чуруликаше от сутрин до вечер в градината на една къща и беше много щастливо. Подскачаше то безгрижно по клоните на големите стари дървета, пееше си весели песнички, а щом огладнееше, слизаше на земята и скок-подскок, скок-подскок — отиваше при курника и все намираше там по някое ечемичено зрънце…
Една нощ заваля сняг и цялата земя се покри с дебела снежна пелена. Дърветата побеляха като големи захарни букети, малките къщици се сгушиха още повече и по стъклата на прозорците им заблестяха звездички от скреж.
На сутринта врабчето изскочи из своето скривалище под стряхата на къщата и кацна върху стобора.
— У-у-у, че люта зима! — рече то и настръхна цяло от студ.
А бялата кокошка, която беше току-що станала от сън и бе надникнала за миг през вратичката на курника да види какво е времето, закудкудяка радостно, сетне легна веднага в сламата и снесе едно яйце. Тя помисли, че земята е побеляла от нейната перушина, и тая мисъл я наду като пуйка.
—Бягайте! Не се допирайте до мен!—говореше тя на своите другарки, а те се изсмяха тихо и не казаха нищо.
Само черната кокошка въздъхна дълбоко и от очите й покапаха сълзи. Мъчно й беше, че земята не е покрита с нейната перушина.
След малко в градината дойде едно хубаво момиченце с черни очички и с румено личице.
— Бате ще ми направи снежен човек! — извика то и запляска весело с ръце.
И наистина неговият брат затъркаля по земята една снежна топка, която започна да става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се превърна в чуден снежен човек с дълга метла в ръка, с червен нос от морков и с два черни въглена вместо очи. Цял ден малкото момиченце скачаше около снежния човек и му се радваше.
Ала ето че настъпи вечерта и къщата заспа дълбок сън. Заспаха и кокошките в курника.
Само малкото бедно врабче стоеше още будно, защото не беше яло от сутринта. Снегът бе засипал ечемичените зрънца, а другаде храна не можеше да се намери. Когато ясният месец изгря на небето, врабчето излезе изпод стряхата и кацна върху рамото на снежния човек.
— Хей, приятелю, я се махай оттук, че ако дигна метлата, знаеш ли!—извика снежният човек и черните въглени на лицето му светнаха също като човешки очи.
— Ти не можеш да дигнеш метлата, защото не си истински човек — изцвъртя гладната птичка.
—Не съм истински човек ли! Кой ти каза това?
—Аз видях, когато те направиха от сняг—отвърна врабчето.—Недей ми се сърди, моля ти се! Аз няма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на рамото ти и пак ще си хвръкна.Дойдох само да ти се оплача, че днес не съм клъвнало нито трохичка, а на кокошките дадоха цяла паница с царевична каша.
Сърцето на снежния човек се сви от болка. Той съжали бедната птичка, която трепереше от студ на рамото му, изкашля се тихо и рече:
— Много ли си гладен, врабчо?
— Ох! — въздъхна врабчето. — Умирам от глад!
— Знаеш ли що? — каза снежният човек. — Я вземи, че си клъвни от носа ми, той е от морков. Все ще се заситиш малко. Само внимавай да не ми изядеш целия нос.
— Колко си добър! — изчурулика радостно гладната птичка и скочи върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва лакомо вкусния морков.
— Ех, да знаеш колко хубаво е в небесните висини! — рече замислено снежният човек. — Всички тия снежинки, от които съм направен сега, бяха малки дъждовни капчици. Когато се отрониха от облаците, те блестяха като елмазени зрънца, но после дъждовните капчици замръзнаха, залепваха се една о друга и се превръщаха в големи снежни парцали…
„Колко сладък морков!“ — мислеше си врабчето, без да слуша какво му говори снежният човек. То беше изяло вече върха на носа му й продължаваше да кълве нататък, когато изведнъж го сепна писклив глас:
—Ей-ей, какво правиш? Стига ти толкова! Ще ме оставиш без нос!
И малкото врабче престана да яде, целуна снежния човек по челото и кацна отново на рамото му.
— Благодаря ти много! — каза то. —Ако не беше ти, аз щях да умра от глад.
— Хайде сега върви да спиш! — рече снежният човек.
— Лека нощ! — извика врабчето и отлетя под стряхата.
Така малката сива птичка и снежният човек станаха приятели. Всяка вечер врабчето кацваше върху дръжката на метлата. Неговият снежен приятел му разказваше за чудния живот в небесните висини, а то кълвеше сладкия морков и си мислеше, че и животът на земята не ще бъде лош, ако не е толкова студено.
Разбира се, всяко нещо си има край. Затова и морковът най-сетне се свърши и снежният човек остана без нос. Ала братът на малкото момиченце забоде в лицето му друг морков, още по-голям и по-сладък от първия.
После—трети, четвърти, пети, шести.Врабчето ядеше и не се шегуваше.
Минаха много дни.Една сутрин слънцето блесна на небето и снегът започна да се топи под горещите му лъчи. Метлата падна от ръцете на снежния човек, сетне паднаха и самите му ръце, търкулна се и главата му с двата въглена и с късчето морков, което беше неговият последен, десети нос. Земята просмука разтопения сняг и от снежния човек не остана нищо.
Само там,където се стопи неговото бяло добро сърце,цъфнаха веднага три чудни малки кокичета.
