Димчо Дебелянов беше пленник на голямата проблема Изкуство. И остана недовършен. Той не достигна онова, което дири.

И все пак: неговите скръбни строфи са ярки петна сред пространното безцветие на българската поезия. Димчо Дебелянов беше достатъчно силен, за да отрече традицията и да подири един нов път; свой път (той беше най-самобитният между младите български поети). Но този път остана недовършен.

***

Димчо Дебелянов не беше избистрен като „символически“ поет, какъвто можеше и обещаваше да бъде; той нямаше пред себе си един определен художествен идеал, какъвто можеше и трябваше да има. Защото остана докрай стегнат в задушната черупка на тази тъмна страна, която убива своите поети; която отведе Димчо Дебелянов далеч към Струма, за да запечата в сърцата ни скръбното число 3 октомври 1916.

— Из „In memoriam Димчо Дебелянов“, Гео Милев.

==============================================

Рецитирам аз, Цветлин Маринов.

свернуть