Достолепните сто години, които наскоро навърши дядо Петко Тодоров, ни отведоха в родния му дом в Столетово. Да си на един век е повод за гордост, въпреки, че животът ми никак не е бил лек. Може да съм вече съм на тази възраст, на никой не му се умира. Тъгувам по миналото. Тогава хората бяха по-добри, по-разбрани, по-усмихнати. Сега са студени, затворени в себе си. А трябва да се научат да бъдат човеци. Богатият не дава на бедния, казва мъжът, който е уважаван от цялото село. Всички го познават, дълго време е бил управител на кооперативния магазин в селото. С дядо Петко разговаряме за миналото, за бъдещето, за политикана, за ситуацията в страната. Мъдър…Това е определението за човека, който е живял достойно битието си. Сега за него се грижи синът му. Идват на гости и приятели, и познати. Иначе дядото не спазва никакви диети, на вечеря си пийва малка ракийка или чаша червено вино. Изпровожда екипа ни със заръката пак да му гостуваме, а ние го оставяме с пожелание още дълго живота да радва дните му.
